2. Джон Грийн
Хартиени градове
ПРОЛОГ
ПЪРВА ЧАСТ
1.
2
3
4
5
6
7
8
9
ВТОРА ЧАСТ
1
2
3
4
5
6

3. 7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
ТРЕТА ЧАСТ
Час първи
Час втори
Час трети
Час четвърти
Час пети
Час шести

4. Час седми
Час осми
Час девети
Час десети
Час единайсети
Час дванайсети
Час тринайсети
Час четиринайсети
Час петнайсети
Час шестнайсети
Час седемнайсети
Час осемнайсети
Час деветнайсети
Час двайсети
Час двайсет и първи
Аглоу
От автора
Благодарности
Информация за текста
notes

5. 1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21

6. 22
23
24
25
26

7. Джон Грийн

8. Хартиени градове

12. ПРОЛОГ
Ето как си обяснявам нещата — на
всеки човек му се случва някакво чудо. Искам
да кажа, че вероятно никога няма да ме удари
гръм, нито пък ще спечеля Нобелова награда,
вероятността да стана диктатор в малка
държавица на някой тихоокеански остров е
също минимална, едва ли ще съм аз този,
който ще намери лек за рак на ухото, няма и да
съм от онези, които имат дарбата спонтанно да
се самозапалват. Но ако направиш списък с
всички онези неща, които няма шанс да ни се
случат, ще видиш, че поне едно от тях се
случва на всеки от нас. Да видя как от небето
вали дъжд от жаби, да съм първият човек,
стъпил на Марс, да ме изяде кит, да се оженя
за английската кралица или пък да оцелея след
корабокрушение — шансовете ми около тези
вероятности са към нулата или са напълно
пропуснати, защото се е случило на някой друг.

13. Ето го моето чудо: от всички възможни къщи
във всички възможни квартали в цяла
Флорида аз се оказах врата до врата с Марго
Рот Шпигелман.
Навремето нашият квартал — Джеферсън
Парк, бил военноморска база. После военните
решили, че не им трябва, и върнали земята на
жителите на Орландо, Флорида, а те пък
решили да построят огромен жилищен квартал,
защото това се прави със земята във Флорида
— застроява се. Моите родители и родителите
на Марго се нанесли врата до врата в самото
начало, едва били построени първите няколко
къщи. Марго и аз бяхме като едно плюс едно.
Преди Джеферсън Парк да се превърне в
Плезънтвил и преди да стане морска база,
мястото всъщност принадлежало на някакъв
човек, който наистина се казвал Джеферсън.
Др. Джеферсън Джеферсън. Има училище,
което се казва „Др. Джеферсън Джеферсън“.
Има и благотворителна организация „Др.

14. Джеферсън Джеферсън“. Но най-странното и
суперсмешно в цялата тая работа е, че Др.
Джеферсън Джеферсън не бил никакъв доктор.
Човекът продавал портокалов сок и се казвал
просто Джеферсън Джеферсън. После, като
станал богат и се сдобил с власт, отишъл в
съда и сменил второто си име на Джеферсън, а
първото на Др. — Главно Д, малко р, точка.
И така, с Марго бяхме на девет.
Родителите ни бяха нещо като семейни
приятели и понякога си играехме. Карахме
колело по задънените улици, та чак до самия
Джеферсън Парк — пъпа на кварталната
география, оста на кварталния ни свят.
Когато очаквах Марго да дойде да играем,
ставах ужасно нервен. Защото тя беше най-
прелестното, съвършено, изящно същество,
което Бог някога е създавал. Та оная сутрин, за
която ти разправям, тя беше облечена в бели
къси гащи и розова тениска със зелен дракон,
от чиято уста излиза искрящ оранжев огън.

15. Сега ще ми е много трудно да обясня защо и
колко жестока ми се стори тази тениска тогава.
Марго винаги караше права, а когато се
облягаше напред, кръстосваше ръце върху
кормилото на колелото. Когато въртеше
педалите, кървавочервените й кецове
изглеждаха като кървавочервено размазано
въртящо се петно. Беше горещ мартенски ден.
Небето беше ясно, но във въздуха се носеше
миризма на киселина, като пред буря.
По онова време си бях въобразил, че съм
откривател, и след като заключихме колелетата
и тръгнахме да се разхождаме в парка, аз й
разказах за Ринголатора — моята нова идея за
изобретение. Ринголаторът е огромен топ. Тоя
топ трябваше да изстрелва камъни и скали в
много ниска орбита и така Земята щеше да се
сдобие със същите пръстени като Сатурн. (Все
още мисля, че идеята е доста добра, но се
оказа, че построяването на такъв грамаден топ,
който да стреля скали и камънаци из орбитата

16. на Земята, може да се окаже доста трудно
начинание.)
Бях ходил в парка толкова много пъти, че
познавах всеки сантиметър в него, имах нещо
като карта в главата си. Само след няколко
крачки усетих, че светът се е сбъркал, че нещо
не е наред, никак, ама никак не е наред, но не
разбирах точно какво.
— Куентин — обади се Марго. Гласът й
беше тих и спокоен. Беше протегнала ръка и
сочеше нещо. Чак тогава разбрах какво не е
наред.
На няколко метра от нас имаше стар дъб.
Дебел разклонен дъб, природна антика. Не,
това не беше нещо ново. Игрището вдясно. И
това си беше същото. И после… някакъв мъж в
сив костюм, облегнат като чувал с брашно до
дънера. Не се движеше. Ето, това беше новото.
Около него имаше локва кръв, от устата му
беше изтекла река от кръв, която вече беше
започнала да съхне. Всъщност устата му беше

17. отворена, неестествено изкривена — така,
както никоя уста не е редно да се криви. По
челото му бяха накацали мухи и си почиваха.
— Умрял е — каза Марго, сякаш бях
сляп.
Направих две малки крачки назад. Не
знам защо си помислих, че ако се движа
прекалено рязко, ще се събуди и ще ме
нападне. Може пък да я някакво зомби. Знаех,
че зомбита не съществуват, но той изглеждаше
като потенциално зомби.
А докато аз правех своите две крачки
назад, Марго направи две точно толкова малки
и тихи крачки напред.
— Очите му са отворени — каза тя.
— Давайдасиходимудома — казах аз.
— Винаги съм мислила, че когато умреш,
очите ти се затварят — отвърна тя.
— Маргодавайдасиходимудомаидакажем.
Тя направи още една крачка напред и сега
можеше да протегне ръка и да докосне крака

18. му.
— Какво мислиш се е случило? Дрога или
какво? — попита тя.
Не исках да оставя Марго сама с умрелия
пич, който можеше да се окаже едно агресивно
зомби, но не исках и да седя там и да си лафя и
да обсъждам обстоятелствата около кончината
му. Събрах цялата си смелост, направих крачка
напред и я хванах за ръката.
— Марготрябвадабягамеведнага!
— Добре де — каза тя. Побягнахме,
стомахът ми се обръщаше от нещо, което силно
напомняше вълнение, но не беше. Качихме се
на колелата и аз я оставих да тръгне пред мен,
понеже ревях, а не исках да се излагам пред
нея. По подметките на кървавочервените й
обувки имаше кръв. Кръвта на оня, умрелия.
И после се прибрахме по домовете си — тя
в нейния, аз — в моя. Родителите ми се
обадиха на 911, после чух сирената на
линейката и пожарната и исках да ги видя, но

19. мама ми каза, че не бива. След това легнах да
дремна.
И майка ми, и баща ми са психотерапевти,
което значи, че съм отгледан и възпитан
дяволски добре. Така че, когато се събудих от
дрямката, с мама имахме дълга сесия за
кръговрата на живота… за смъртта като част
от живота, но не точно онази част, за която
трябвало да се притеснявам на девет години.
Стана ми по-добре. Честно, никога повече не се
замислях за случката, спрях да се притеснявам.
А това е наистина нещо, като се има предвид,
че съм от онези деца, които се притесняват за
всичко.
Ето какво си мисля: намерих труп. Аз,
малкият, прелестен сладък аз и моята още по-
малка, по-прелестна и по-сладка дама, с която
излизах да си играя, намерихме труп на
някакъв мъж, от устата му течеше кръв, по
подметките на малките й прелестни гуменки
имаше кръв и всичко това е адски драматично

20. и там… знаеш, но какво толкоз? Не го
познавах. Във всяка минута от живота ми
умират хора, които не познавам. Ако изпадах в
нервни кризи всеки път щом нещо кофти се
случи някъде с човек, когото не познавам, ми
то щях да превъртя, да съм по-луд от някой
плъх, който живее в кенефа на двора в някоя от
онези стари къщи, които имат такъв кенеф.
Същата вечер се качих в стаята си точно в
девет. Това ми беше часът за лягане. Мама ме
зави, каза ми, че ме обича, аз й казах, че ще се
видим сутринта, тя каза, ще се видим сутринта,
загаси лампата и затвори вратата, но не
докрай.
Когато се обърнах настрани, видях Марго
Рот Шпигелман пред прозореца ми, лицето й
бе притиснато в мрежата за комари. Станах и
отворих прозореца, но мрежата остана между
нас. Лицето й изглеждаше като изкривен образ
на монитора, сякаш разтегнато от някаква
грешка в настройката на резолюцията.

21. — Направих разследване — каза тя много
сериозно. Лицето й беше като надробено от
мрежата, но видях, че държи малко тефтерче и
молив с изгризана гумичка. Погледна към
бележките си.
— Госпожа Фелдман от съда каза, че се
казвал Робърт Джойнър. Каза, че живеел на
„Джеферсън роуд“ в един от апартаментите
над магазина за хранителни стоки. Отидох там.
Имаше няколко души от полицията и единият
ме пита дали работя за училищния вестник,
защото щял да ми каже всичко, стига да не съм
журналист или нещо такова. Каза, че Робърт
Джойнър бил на трийсет и шест. Адвокат. Не
ме пуснаха в апартамента му, но госпожа
Хуанита Алварес, която живее в съседния, ме
пусна да вляза в тях. Казах й, че ми трябва
чаша захар назаем, а тя ми разказа, че се е
самоубил с пистолет. После аз попитах защо, а
тя каза, че жена му искала развод и бил много
тъжен.

22. Тук тя спря, а аз стоях и я гледах. Лицето
й беше сиво, осветено от луната, начупено на
милиони малки парченца от полюшващата се
мрежа. Широките й обли очи се мятаха между
мен и тетрадката.
— Много хора се развеждат, без да се
самоубиват — отвърнах.
— Знам — добави тя развълнувано. —
Точно това казах на Хуанита Алварес. И тогава
тя каза. — Тук спря и запрелиства страниците
в тетрадката си. — Тя каза, че господин
Джойнър бил много объркан. Попитах какво
значи това, а тя отвърна, че ще се моли за
душата му и че е време да занеса захарта на
майка си. Казах й да забрави за захарта и си
тръгнах.
Аз все така стоях и мълчах. Исках само
едно — да не спира да говори с тихото си
нежно гласче, натежало от вълнението, че знае
и разбира толкова много неща, сякаш искаше
да почувствам, че нещо много важно се случва

23. в живота ми, и вероятно беше точно така.
— Мисля, че знам защо — каза най-сетне
тя.
— Защо?
— Може би всички струни в него са се
скъсали.
Докато се чудех какво да кажа и как да
отговоря, вдигнах рамката на мрежата, сложих
я на пода, но тя не ми даде възможност да
говоря. Преди да седна на леглото, обърна лице
към мен и каза:
— Затвори прозореца.
И аз го затворих. Мислех, че иска да си
ходи, но тя просто стоеше там и ме гледаше.
Махнах й с ръка, усмихнах се, но очите й бяха
заковани в нещо зад мен, нещо чудовищно,
нещо, което бе накарало кръвта да избяга от
лицето й, а аз се страхувах да се обърна да
видя какво бе заковало погледа й. Но когато
събрах кураж и се обърнах, там нямаше нищо,
освен може би мъртвия мъж.

24. Вече не ръкомахах. Главата ми беше на
нивото на нейната, стояхме и се гледахме от
двете страни на прозореца. Не помня как
свърши. Или тя си е легнала, или аз. Но в
спомените ми този миг така и няма край. В
спомените ми ние просто си стоим там и се
гледаме в очите. Безкрайно, завинаги.
Марго винаги е обичала мистериите. И
след всичко, което се случи по-късно, започнах
да вярвам, че тя толкова много обичаше
загадки, че в крайна сметка самата тя се
превърна в такава.

25. ПЪРВА ЧАСТ
Струните

26. 1.
Най-дългият ден в живота ми започна
мудно и с разтакаване. Станах късно, взех си
прекалено дълъг душ и в крайна сметка се
наложи да закусвам на предната седалка на
минивана на майка ми, докато тя ме караше
към даскалото. Беше 7:17, сряда.
Обикновено най-добрият ми приятел Бен
Старлинг ме караше до училище, но той
отдавна бе заминал навреме, с което ползата от
него беше около нула. „Навреме“ означаваше
трийсет минути, преди да започнат часовете,
защото именно този половин час, преди да бие
звънецът, беше еманацията на нашия социален
живот, най-интересното събитие в социалния
ни календар: седяхме пред вратата на
концертната зала и си говорехме. Повечето от
приятелите ми бяха в някаква банда или
музикална група, а аз прекарвах почти цялото
си свободно време в училище на три метра от

27. залата. Не участвах в никаква група, защото
страдах от онази липса на какъвто и да е
музикален слух, която хората обикновено
асоциират с липса на слух по принцип.
Закъснявах с двайсет минути, което на
практика означаваше, че щях да стигна десет
минути, преди да почне първият час.
Мама караше и не спираше да разпитва.
За часовете, за последните изпити, за матурите,
за абитуриентския бал.
— Не си падам по такива глупости,
особено абитуриентски — напомних й аз,
докато завиваше. Ловко и експертно наклоних
купата с мюсли, така че да не се разсипе отгоре
ми. Бях имал стотици възможности да
тренирам точното движение при завоите на
мама.
— Е, какво лошо има да идеш с някоя
приятелка. Сигурна съм, че ако поканиш Каси
Хини2, ще се съгласи да дойде с теб.
Разбира се, че можех да я поканя, а и Каси

28. Хини всъщност беше много приятно, сладко,
мило момиче с нещастно и злочесто фамилно
име.
— Не харесвам тези балове, а на всичкото
отгоре не харесвам и хора, които ходят на
балове — обясних, макар че това не беше
съвсем вярно. Бен се беше побъркал с тоя бал и
знаех, че ще иде.
Мама зави към училището и аз стиснах
купата с две ръце, нищо че беше почти празна,
защото колата заподскача над легналите
полицаи. Погледнах към паркинга.
Сребристата хонда на Марго Рот Шпигелман
беше на обичайното си място. Мама спря пред
музикалната зала и ме целуна по бузата. Видях
Бен и останалите, застанали в полукръг.
Тръгнах към тях и полукръгът се
разтвори, за да ми направи място. Говореха за
бившето ми гадже Сузи Чънг. Тя свиреше на
чело и очевидно всички се чувстваха
задължени да се вълнуват от факта, че беше

29. започнала да излиза с някой си Теди Мак,
бейзболист. Не знам дали това му беше
истинското име, но Теди Мак, или не, тя
твърдо бе решила да заведе на бала поредната
си жертва.
— Ей, пич — каза Бен и ми кимна, после
се обърна и тръгна. Последвах го през вратата.
Бен беше дребно същество с много гладка
мургава кожа. Пубертетът го беше ударил или
той беше ударил пубертета. не знам точно, а и
е спорно кое как е станало, но със сигурност
ударът е бил средно силен. Бен беше и най-
добрият ми приятел още от пети клас, когато и
двамата си признахме, че никой от нас няма
шанс за нещо по-добро в сферата на
приятелствата. Освен това той се стараеше,
истински се стараеше да бъде най-добрият ми
приятел, а аз винаги ценях това му качество. Е,
почти винаги.
— К’во ста’а? — попитах. Вътре никой не
можеше да ни чуе, а и останалите си говореха

30. прекалено шумно, за да дават ухо на нашия
разговор.
— Рейдар ще ходи на бала — каза той
мрачно, почти с отвращение. Рейдар беше
другият ни най-добър приятел. Казвахме му
Рейдар, защото приличаше на оня дребния с
очилата от първи сезон на „Военнополева
болница“, само че 1) Оня Рейдар от
телевизията не беше чернокож и 2) По едно
време Рейдар взе че порасна с около
осемнайсет сантиметра и започна да носи
контактни лещи, така че 3) Изобщо не
приличаше на оня пич от „Военнополева
болница“, но 4) Нямаше начин да му сменим
прякора три седмици и половина, преди да
завършим гимназия.
— С оная Анджела? — попитах. Рейдар
никога не обелваше дума за любовния си
живот, но ние яко копаехме да изкопчим по
нещо оттук-оттам.
Бен кимна и каза:

31. — Знаеш за гениалния ми план да поканя
на бала някое крехко малко зайче, защото това
са единствените момичета, които не знаят
историята за Кървавия Бен?
Кимнах. Разбира се, че знаех.
— Е, тая сутрин едно мило сладко
зайченце от девети клас дойде при мен и ме
попита дали аз съм Кървавия Бен. Аз започнах
да се обяснявам как било само бъбречна
инфекция, а тя взе да се киска и избяга. Така
че, това отпада.
В десети клас Бен влезе в болница с
бъбречна инфекция, но Бека Арингтън, най-
добрата приятелка на Марго, пусна слух, че
истинската причина за кръвта в урината му се
дължала на хронична мастурбация. И въпреки
че диагнозата я имаше черно на бяло, тоя слух
се лепна за него и така до края.
— Мно’о кофти — казах.
Бен започна да крои нови планове да си
намери гадже за бала, но аз слушах с половин

32. ухо. Защото през цялата гъста човекоподобна
маса при входа на училището видях Марго Рот
Шпигелман. Стоеше до шкафчето си с
приятеля си Джейс. Беше облечена в бяла пола
до коленете и синя блуза, която откриваше
целия й врат до ключицата. Смееше се
истерично — раменете й бяха приведени
напред, очите й бяха присвити и в ъгълчетата
се бяха образували бръчици. Устата й беше
широко отворена. Но май не се смееше на
нещо, което Джейс бе казал, защото не
гледаше към него, а към другите шкафчета.
Проследих погледа й и видях Бека Арингтън,
увиснала на врата на някакъв бейзболист,
сякаш той беше коледно дърво, а тя гирлянда.
Усмихнах се на Марго, макар че знаех, че не
може да ме види.
— Пич, забрави за Джейс. Опа! Я виж
онова захаросано зайченце!
Тръгнахме през тълпата, а аз продължавах
да я гледам измежду преминаващите пред

33. погледа ми глави, уши, коси. Гледах я така,
сякаш с очите си правех бързи снимки:
фотографска серия със заглавие:
„Съвършенството и преминаващите покрай
него простосмъртни“. Когато се приближихме
до нея, помислих, че май не беше истеричен
смях. По-скоро изглеждаше като че ли току-що
я бяха изненадали или бе получила подарък,
или нещо от сорта. Мисля, че не можеше да си
затвори устата, дори не се сещаше да я
затвори.
— Да — казах, но все така не го слушах.
Опитвах се да й се нагледам, да видя колкото е
възможно повече от нея и да остана
незабелязан. Не мога да кажа, че беше хубава.
Не е това думата. Тя беше просто величествена
в буквалния смисъл на думата. И после я
подминахме, тя остана далеч зад нас.
Прекалено много хора между мен и нея. А аз
така и не успях да се доближа достатъчно, за да
чуя каква беше тая изненада. Бен поклати

34. глава. Беше ме виждал хиляди пъти как я
гледам и май беше свикнал.
— Честно казано, секси е, но не чак
толкова. Знаеш ли коя е суперсекси?
— Коя?
— Лейси — отговори той. А Лейси беше
другата най-добра приятелка на Марго. — И
майка ти, пич. Видях я как те целува по бузата
тая сутрин и кълна се… абе помислих си:
„Господи, искам да съм на мястото на Кю. И
Господи, ако може да имам по един пенис на
всяка буза“.
Сръгах го с лакът в ребрата, но все още
мислех за Марго. Тя беше единствената жива
легенда и живееше до мен. Марго Рот
Шпигелман, шест срички, които се
споменаваха с тихо и сподавено благоговение.
Марго Рот Шпигелман, чиито епически
приключения връхлитаха училището като
лятна буря: някакъв старец, който живеел в
полусрутена къща в Хот Кофи, някъде в

35. Мисисипи, я научил да свири на китара. Марго
Рот Шпигелман, която пътувала три дни с
цирка и се научила да се катери на трапеца и
даже й казали, че има голяма дарба. Марго Рот
Шпигелман, която пила чаша билков чай с The
Mallionaires зад сцената след концерта им в
Сейнт Луис, докато те са наливали с уиски.
Марго Рот Шпигелман, която се вмъкнала на
концерта, като излъгала охраната, че е гадже
на басиста, и как така не ме познавате, и
момчета, хайде по-сериозно, казвам се Марго
Рот Шпигелман, и ако отидете зад сцената, и
ако помолите басистът да дойде да ме види,
нека той ви каже, че аз съм гаджето му, или
поне веднага ще му се прииска. И как после
охранителите отишли да го викат, той дошъл,
погледнал я и казал: „Да, това е гаджето ми,
пуснете я“. И как после той наистина искал да
му е гадже, но тя му отказала. Отказала на
басиста на The Mallionaires!
Всичките тези истории се разнасяха от

36. уста на уста и неминуемо завършваха с
„Можеш ли да си представиш изобщо?“.
Разбира се, в началото никой не вярваше, често
се съмнявахме, но после всичко се оказваше
истина.
И тогава стигнахме до шкафчетата.
Рейдар се беше облегнал на шкафчето на Бен и
пишеше нещо на айфона си.
— Значи, ще ходиш на бала, а? —
попитах аз. Той ме погледна за миг и
продължи да пише.
— Опитвам се да оправя тази вандалщина
в Омникшънъри. Тая статия за бившия
министър-председател на Франция Жак
Ширак. Няк’ъв задник я изтрил и на нейно
място написал едно изречение: „Жак Ширак е
пидал“, което е грешно и като правопис, и като
фактология.
Рейдар е всеотдаен редактор на
Омникшънъри — създаден от юзърите
информационен сайт. Целият му живот е

37. посветен на добруването и щастливото
настояще и бъдеще на Омникшънъри. Именно
поради тази и няколко други причини
новината, че си е намерил момиче за бала, ми
се стори, меко казано, изненадваща.
— Значи, ще ходиш на бала, а? —
попитах пак.
— Съжалявам — отвърна, без да вдигне
поглед от телефона. Фактът, че съм
категорично против абитуриентските балове,
беше всеизвестен. Всичко около цялата тая
идея ми се струваше кофти, нелепо, абсурдно и
смешно — бавните танци, бързите танци,
роклите и най-вече взетите под наем смокинги.
Считам, че да вземеш костюм под наем, е най-
удачният и бърз начин да прихванеш нещо
ужасно от предишния „наемател“. А на мен
лично никак не ми се нравеше идеята да се
прочуя като единствения в света девственик
със срамни въшки.
— Пич, малките зайченца знаят историята

38. за Кървавия Бен — каза Бен на Рейдар. Рейдар
мигом заряза телефонията и кимна
съчувствено. — Така че — продължи Бен —
последните две стратегии са или да платя на
някоя от интернет да дойде с мен, или да се
кача на самолета за Мисури и да отвлека някое
свежо здраво малко зайченце, пухкаво като
царевично хлебче.
Колко пъти му бях обяснявал, че
„зайченце“ звучи много сексистко, но той
просто не искаше да се откаже от установената
практика. Дори собствената си майка
наричаше „зайченце“. Е, как да се оправяш с
такъв човек?
— Ще попитам Анджела. Може да се сети
за някоя — каза Рейдар. — Макар че по-
реално ми се струва да измисля химична
реакция за превръщане на оловото в злато,
отколкото да ти намеря гадже за бала.
— Сама по себе си хипотетичната идея да
ти се намери гадже за бала е толкова абсурдна,

39. почти колкото да режеш диамант с думи —
казах аз.
Рейдар удари шкафчето два пъти в знак на
одобрение, замисли се и изстреля:
— Бен, толкова е трудно да ти се намери
гадже за бала, че американското правителство
е излязло със становище, че проблемът не
може да бъде решен чрез средствата на
дипломацията, налага се използването на
силови методи.
Опитвах се да се измисля още нещо
относно хипотезата за потенциалното гадже за
Бен за бала, когато и тримата видяхме
стероидния контейнер с хуманоидна форма,
известен още като Чък Парсън. Контейнерът
вървеше към нас.
Чък Парсън не участваше в организирани
спортни събития, отбори и други такива,
защото всяко едно от тези неща би го
разконцентрирало и дистанцирало от голямата
велика крайна цел на съществуването му —

40. един ден, с малко или повече късмет, да го
опандизят за убийство.
— Ей, педалчета — викна той.
— Здрасти, Чък — отвърнах възможно
най-приятелски. От две години Чък ни беше
оставил почти на мира, изглежда, че някой от
далечната и непозната Страна на Готините и
Печените му беше казал да не ни закача. Ето
защо ми се стори странно, че ни заговори.
Може би поради факта, че дръзнах да му
отговоря, той яко се издразни и докато се усетя,
ме залепи към шкафа и удари с маймунските
си ръце от двете страни на главата ми. После се
наведе достатъчно ниско към мен, за да ми
даде възможност да помисля и да имам време
да отгатна каква паста за зъби ползва.
— Какво знаеш за Марго и Джейс?
— А? — измрънках и се опитах да се сетя
за всичко, което знаех за тях: Джейс беше
първото и единствено сериозно гадже на Марго
Рот Шпигелман. Започнаха да излизат в края

41. на миналата година. И двамата бяха приети в
университета във Флорида. Есента заминаваха
заедно. Джейс беше взел някаква стипендия
като бейзболист. Никога не беше влизал в тях.
Чакаше я отпред в колата. Тя с нищо не
показваше, че го харесва, но пък в крайна
сметка тя не харесваше никого или поне така
изглеждаше.
— Нищо — казах най-сетне.
— Не ме ебавай — изръмжа той.
— Почти не я познавам — добавих и това
беше истината, така беше станало, нещата се
бяха променили.
Чък започна да осмисля отговора ми, а аз
се опитвах да го гледам право в мишите очи,
разположени прекалено близо от двете страни
на носа му. После кимна много бавно, оттласна
се от шкафчето и тръгна за часа си по Грижа и
захранване на пекторалните мускули. Вторият
звънец удари. Една минута до началото на
часа. С Рейдар имахме аритметика, а Бен —

42. информатика. Класните стаи бяха една до
друга, вървяхме заедно, в редица един до друг.
Движехме се с увереност, че потокът от
бързащи за час ученици ще ни направи път да
минем. Точно така и стана. Тогава се обадих:
— Шансът да ти се намери гадже за бала е
равен на този хиляда маймуни да пишат на
хиляда пишещи машини в продължение на
хиляда години и случайно някоя да вземе да
напише без да иска „Ще ида на бала с Бен“.
Бен не можа да устои на изкушението и се
включи в дебата относно невъзможността да
му бъде намерено гадже за бала.
— Перспективите ми са толкова
нищожни, че чак бабата на Кю ме отряза. Каза,
че чакала Рейдар да я покани.
Рейдар кимна бавно.
— Вярно е, Кю. Баба ти обича братята.
Беше толкова лесно да забравиш за Чък,
да говориш за абитуриентски бал, макар че
изобщо не ме интересуваше. Ето какъв беше

43. животът онази сутрин: нищо нямаше кой знае
какво значение, нито хубавите неща бяха кой
знае колко хубави, нито лошите бяха кой знае
колко кофти. Ако може да се каже, че да се
забавляваш е нещо като бизнес, и ако
предположим, че ние тримата имахме такъв
бизнес, то със сигурност може да се заключи,
че през онази сутрин бизнесът ни вървеше.
През следващите три часа убих времето из
разни класни стаи, като се концентрирах
предимно върху усилието да НЕ поглеждам
към часовниците над разните му там дъски из
разните там стаи, после се предавах и
поглеждах към часовниците, после прекарвах
известно време в удивление, че от последното
ми поглеждане към стрелките са минали само
минута или две. Бях натрупал огромен опит в
изучаване на цикъла на работа на тези
часовници, но начинът, по който стрелките му
се движеха — бавно, дори назад, никога не
спираше да ме учудва. Ако някога някой ми

44. каже, че ми остава един ден живот, веднага
отивам в колежа Уинтър Парк, знаменит с
това, че там и само там един ден продължава
хиляда години.
Противно на твърдото ми убеждение, че
третият час (физика) няма да свърши в
рамките на човешкия живот, той взе че свърши
и тръгнах с Бен към столовата. Рейдар
обядваше след петия час с повечето от
приятелите ни, затова с Бен обикновено се
хранехме без него. С нас сядаха и няколко деца
от групата по драма. И двамата си взехме по
една малка пица пеперони.
— Пиците не са зле — казах. Той кимна
разсеяно.
— Какво има? — попитах.
— Нищо — отвърна с пълна уста,
преглътна и добави: — Знам, че си мислиш, че
е тъпня, ама аз искам да ида на шибания бал.
— 1) Да, мисля, че е тъпня; 2) Ако искаш
да идеш — иди; 3) Ако не ме лъже паметта, не

45. си поканил още никого.
— Поканих Каси Хини в часа по
аритметика, написах й бележка.
Вдигах вежди въпросително. Бен бръкна в
джоба на късите си гащи и плъзна по масата
нагънато парче хартия. Отворих го и го
изгладих.
Бен, бих дошла на бала
с теб, но уви, вече съм
обещала на Франк.
Извинявай. Съжалявам.
Сгънах бележката и я плъзнах обратно
към него. Сетих се как играехме футбол на
маса с хартиени топчета.
— Кофти — казах.
— Да. Както и да е — усетих как
тишината ни затиска, сякаш невидими стени се
затваряха около нас. Помълчахме. После той
ме изгледа много сериозно и додаде: — Когато
отида в колежа, ще се забавлявам истински, с

46. цяло сърце, ще вляза в Книгата на Гинес в
категорията „Най-много удовлетворени
зайченца“.
Засмях се. Всъщност не на това, което
каза, а на факта, че родителите на Рейдар вече
бяха в Книгата на Гинес. И точно тогава
забелязах красиво афроамериканско девойче
със ситно наплетена коса. Чак когато застана
пред нас, се светнах, че това е Анджела —
предполагаемото гадже на Рейдар.
— Здрасти — каза ми тя.
— Здрасти — поздравих. По едно време
бях в един клас по математика с нея и я
познавах, но не съвсем добре, даже не се
поздравявахме из коридорите. Поканих я да
седне. Тя придърпа един стол към масата.
— Предполагам познавате Маркъс по-
добре от всеки друг — каза тя. Маркъс беше
истинското име на Рейдар. После се приведе
напред и опря лакти на масата.
— Така е, да познаваш Рейдар, е мръсна

47. работа, но все някой трябва да я свърши —
каза Бен и се засмя.
— Имате ли чувството, че се срамува от
мен или нещо такова?
— Моля? Глупости! Не, разбира се! —
засмя се Бен.
— Технически погледнато — добавих, —
ти трябва да се срамуваш от него.
Тя завъртя очи, но така, както го правят
момичетата, които са свикнали с
комплиментите.
— Защо тогава никога не иска да идвам с
вас тримата?
— О, това ли-и-и? — най-сетне загрях. —
Това е, защото го е срам от нас.
Тя се засмя.
— Изглеждате ми съвсем нормални.
— Така мислиш, защото никога не си
виждала как Бен пие спрайт през носа си и
после го изплюва през устата — обясних аз.
— Изглеждам като фонтан, бълващ

48. въглероден двуокис, и с ясни признаци на
деменция — каза Бен с каменно лице.
— Не, сериозно, как да не се притеснявам!
Ходим от пет седмици, а той още не ме е
поканил у тях — с Бен се спогледахме
многозначително. И двамата знаехме защо, а аз
едва задуших напушилия ме смях. Лицето ми
се изкриви от зор.
— Какво? — попита тя.
— Нищо, наистина — казах. — Погледни
реално. Ако те караше да висиш с нас през
цялото време, ако всеки ден те караше да
киснеш у тях…
— Това би означавало, че не те харесва —
завърши Бен.
— Родителите му да не са нещо…
сбъркани?
Свих рамене. Зачудих се как да отговоря
на въпроса и в същото време да прозвуча
убедително.
— Ъъъ, не. Готини са. Може да се каже,

49. че са малко… абе пазят го, грижат се за него,
сякаш е дете… Предполагам де.
— Да, много го пазят — съгласи се Бен
прекалено бързо.
Тя се усмихна и стана. Каза, че трябвало
да се обади на някого, преди да свърши
обедната почивка. Бен изчака, докато тя се
отдалечи, и каза:
— Това момиче е страхотно.
— Забелязал съм — отвърнах. — Даже се
питам дали да не изритаме Рейдар и да си
вземем нея.
— Няма да е толкова добра с компютрите.
А на нас ни трябва някой добър в тая работа.
Освен това мога да се закълна, че не я бива на
Резърекшън — това беше любимата ни видео
игра. — Между другото — добави Бен, —
много добре го измисли това със загрижените
родители на Рейдар.
— Е, няма аз да седна да й разправям
истината — отвърнах.

50. — Чудя се колко още ще крие от нея за
Резиденцията-Музей — усмихна се Бен.
Междучасието щеше да свърши скоро.
Станахме и оставихме таблите си на конвейера.
Точно върху него Чък Парсън ме беше метнал
през първата ми година тук и ме бе запратил
без милост в ада на подземния свят на Уинтър
Парк — в онази му част, където се помещават
мръсните чинии с остатъци от манджи по тях.
Тръгнахме към шкафчето на Рейдар и точно се
облегнахме да го чакаме, когато той се появи,
буквално спринтираше по коридора
наносекунди след като удари звънецът за края
на часа.
— Край, реших. По време на часа по
държавно управление взех фундаментално
решение. Съвсем сериозно и без грам
преувеличение съм напълно готов да смуча
магарешки ташаци, ако това ще ме измъкне от
този час до края на срока — каза той.
— Може да научиш много за държавното

51. управление и от близки срещи с магарешки
топки — казах. — И така и така сме се
заприказвали за логика и логически обосновки,
логиката да обядваш с нас е тази, че ние току-
що обядвахме с Анджела.
Бен се изкиска и му каза:
— Аха я. И знаеш ли к’во? Момичето
много иска да узнае защо не си я поканил още
у вас.
Рейдар бавно изпусна въздуха от
дробовете си, докато в същото време въртеше
комбинацията на ключалката на шкафчето си.
Издиша толкова бавно и толкова дълго време,
че си помислих, че ще припадне.
— Шибана работа — каза накрая.
— Има ли причина да се срамуваш от
нещо? — попитах засмян до ушите.
— Затваряй си устата — отвърна и ме
смушка с лакът в корема.
— Живееш в прекрасен, уютен дом —
добавих.

52. — Сериозно, човече! — обади се Бен. —
Момичето е много читаво. Не виждам защо не
я представиш на родителите си и не й покажеш
Каса Рейдар.
Рейдар хвърли учебниците си в шкафа и
го затръшна. Ей тука вече динамиката, ако
мога да се изразя така, на разговора поспадна,
защото той вдигна очи нагоре към тавана и
извика:
— НЕ СЪМ ВИНОВЕН. НЕ СЪМ
ВИНОВЕН, ЧЕ РОДИТЕЛИТЕ МИ
ПРИТЕЖАВАТ НАЙ-ГОЛЯМАТА
КОЛЕКЦИЯ В СВЕТА НА ДЯДО КОЛЕДА В
ЧЕРНОКОЖ ВАРИАНТ.
Бях го чувал да казва „най-голямата
колекция в света на Дядо Коледа в чернокож
вариант“ хиляди пъти и всеки път беше ужасно
смешно, такова беше и сега. Но пичът си беше
прав. Помня, когато отидох за първи път.
Мисля, че бях на тринайсет, няколко месеца
след Коледа, беше пролет, но навсякъде около

53. прозорците, по первазите, навсякъде, където
окото можеше да надникне, грижовно
подредени и накипрени седяха стотици кукли,
макети и каквото се сетиш на чернокожия Дядо
Коледа, стотици чернокожи дядковци в
коледни дрехи и с коледен дух. Хартиени
макети висяха навсякъде из къщата, по
парапетите на стълбището, черни коледни
свещи с лика на Дядо Коледа бяха наредени по
масата за хранене, над камината висеше
голяма рисунка с маслени бои на Дядо Коледа
в чернокож вариант. Около самата рисунка
имаше десетки по-малки фигурки на същия
дядка. Имаха огромна кутия за бонбони „Пез“ с
чернокож Дядо Коледа, закупена от Намибия.
Светещият пластмасов черен Дядо Коледа,
който стоеше в двора им до пощенската кутия в
периода от Деня на благодарността до Нова
година, през останалото време се кипреше
гордо в ъгъла на банята за гости, като страж. В
самата баня имаше тапети. Домашна

54. изработка. Пак с Дядо Коледа в чернокож
вариант. Сами ги бяха рисували. Имаше и гъба
за баня с формата на Дядо Коледа. Разбира се,
черна. Във всяка стая, освен тази на Рейдар,
навсякъде тържествуваше коледното
настроение на чернокожия Дядо Коледа в
различна изработка — гипс, пластмаса,
мрамор, глина, дърво, плат, гума. Родителите
на Рейдар имаха повече от хиляда и двеста
екземпляра от различна направа и под
различна форма, но не и цвят. Както пишеше
на табелката отпред, къщата на Рейдар беше
официално вписана като коледна
забележителност и призната от Коледната
асоциация за дом на Дядо Коледа.
— Трябва да й кажеш, пич — предложих.
— Просто трябва да кажеш така: „Анджела, аз
наистина много те харесвам, но трябва да ти
кажа нещо. И то е, че когато отидем у нас и
започнем да правим каквото там ще правим,
ще ни гледат две хиляди и четиристотин очи

55. (или ако искаш хиляда и двеста чифта очи). И
това ще са очите на хиляда и двеста фигурки
на Дядо Коледа в чернокож вариант.“
Рейдар прокара ръка по много късо
остриганата си коса и поклати глава.
— Е, няма да кажа точно това, но все
някак ще се оправя.
Тръгнах за час по държавно устройство.
После два часа гледах часовници над разни
дъски и когато свърших, дробовете ми се
изпълниха не с въздух, а с великолепното
чувство на облекчение. Краят на всеки ден
беше като край на поредната суха тренировка
за завършването ни след по-малко от месец.
После се прибрах, изядох два сандвича с
фъстъчено масло — нещо като ранна вечеря.
Гледах покер по телевизията. Майка ми и баща
ми се върнаха в шест часа, прегърнаха се,
после прегърнаха мен, после вечеряхме
макарони касероле. Питаха ме за училище.
Питаха ме за бала. После се дивяха на

56. страхотната работа, която са свършили с
възпитанието ми. После ми разказаха за техния
ден, за пациентите си, които очевидно не са
били отгледани по същия брилянтен начин
като мен. После отидоха да гледат телевизия, а
аз се прибрах в стаята си. Проверих си пощата,
написах нещо там за „Великият Гетсби“ по
английски. Почетох малко за федералното
управление като подготовка за класното. После
си писах с Бен. После и Рейдар дойде онлайн.
По време на целия разговор фразата „най-
голямата колекция на Дядо Коледа в чернокож
вариант“ бе спомената точно четири пъти и
всеки път се смях с глас. Казах му, че се
радвам за него, че има приятелка. Той каза, че
се очертава страхотно лято. Съгласих се. Беше
пети май. Но можеше да бъде всеки един ден
от годината. Дните ми, както и целият ми
живот бяха изпълнени с едно приятно
еднообразие. Винаги ми е харесвало да живея
така. Харесвах рутината и обичах да ми е

57. скучно. Не исках да е така, но в крайна сметка
не намирах нищо лошо, дори се чувствах
съвсем комфортно с чувството на досада и
скука. Така че този ден беше като всеки един
ден от съзнателния ми живот. До… точно до
полунощ, когато Марго Рот Шпигелман отвори
прозореца на стаята ми, на който нямаше
мрежа за комари. Отвори го за първи път от
онази нощ, когато преди девет години ми беше
казала да го затворя.

58. 2
Чух, че прозорецът се отваря, и се обърнах
да видя кой е. Сините очи на Марго ме гледаха
втренчено. Сините очи на Марго. Само това
виждах. После разбрах защо не виждам нищо
друго. Когато очите ми се адаптираха към
мрака, забелязах, че по лицето й има черна боя,
носеше черен суитшърт с качулка, която бе
вдигнала на главата си.
— Какво правиш? Киберсекс ли? —
попита тя.
— Пиша си с Бен Старлинг.
— Това не е отговор на въпроса ми,
перверзнико.
Засмях се неловко, станах и клекнах до
прозореца. Лицето ми беше на сантиметри от
нейното. Нямах никаква идея защо стоеше там,
на моя прозорец, цялата в черно.
— На какво дължа удоволствието? —
попитах. Мисля, че все още бяхме нещо като

59. приятели, но не бяхме от тези приятели, които
са се наговорили да се срещнат посред нощите,
намазани с черна боя. Тя си имаше близки
приятели за такива игри. Просто аз не бях един
от тях.
— Трябва ми колата ти — каза тя.
— Нямам кола — отвърнах. Темата беше
малко болезнена и не ми се искаше да го
изричам на глас.
— Е, добре де, трябва ми колата на майка
ти.
— Ти имаш кола — отбелязах.
Марго изду бузи и въздъхна.
— Така е, само че родителите ми
заключват ключовете от колата в сейф, който
държат под спалнята си. А Мирна Маунтуизъл
(кучето й) спи в спалнята им. Мирна
Маунтуизъл получава няк’ъв скапан
аневризъм, като ме види. Искам да кажа, че
мога съвсем спокойно да се промъкна в
спалнята им, да взема ключовете и да тръгна с

60. колата, само че няма никакъв смисъл, защото
Мирна Маунтуизъл ще започне да лае като
откачена още щом се опитам да открехна
вратата на стаята. Така че… да, имам нужда от
кола. Освен това, имам нужда и от теб. Трябва
да караш. Имам да свърша единайсет неща, а
за пет от тях ми трябва човек, който да чака в
колата, за да ме измъкне бързо.
Когато погледът ми спираше да фокусира,
тя се превръщаше в чифт очи. Само очи,
виснали във въздуха, без нещо да ги държи. Но
когато успеех да се съсредоточа, можех да видя
очертанията на лицето й. Боята все още не
беше съвсем изсъхнала. Скулите и брадичката
й бяха заключени в триъгълник. Черните й
устни се разпънаха в лека усмивка.
— А програмата за вечерта включва ли
някакви углавни престъпления? — попитах.
— Хм. Я ми припомни дали влизане с
взлом беше углавно престъпление — каза тя.
— Не — заявих категорично.

61. — „Не“ в смисъл „не е престъпление“, или
„не“ в смисъл, че няма да ми помогнеш?
— Не, няма да ти помогна. Не можа ли да
викнеш някой от придворните ти лакеи и
слугини да те разхождат насам-натам?
Лейси и/или Бека винаги я караха,
изпълняваха нарежданията й, и й угаждаха.
— Всъщност те са част от проблема —
каза Марго.
— Какъв е проблемът? — попитах.
— Не е един, единайсет са — уточни
някак нетърпеливо тя.
— И без углавни престъпления? —
попитах.
— Кълна се, няма да те карам да правиш
нищо престъпно.
И точно тогава цялата къща на Марго
светна — целият двор, всеки прозорец, ей така,
изведнъж, потоп от светлина. С едно движение
тя успя да се мушне през прозореца и се
претърколи под леглото ми. След половин

62. секунда баща й се появи на верандата.
— Марго! Видях те! — изкрещя той.
— О, господи! — измърмори изпод
леглото тя, после излезе, изправи се и тръгна
към прозореца. — Стига, татко! Просто си
приказвам с Куентин. Винаги си ми казвал
какво положително въздействие може да има
върху мен.
— Само си приказваш с Куентин, тъй ли?
— Да.
— Защо си си намазала лицето с черна
боя? За приказки с Куентин?
Марго не отговори веднага, но не й отне
повече от секунда да го измисли.
— Татко, за да ти отговоря на въпроса, ще
са ми нужни векове да ти обяснявам и да се
връщам много назад в историята, а на теб ти се
спи, така че просто иди да си…
— Веднага вкъщи! На секундата! —
избуча той.
Марго ме хвана за ризата, прошепна в

63. ухото ми „Връщам се след минутка!“, покатери
се на перваза и скочи навън.
Веднага щом тя изчезна, аз грабнах
ключовете за колата. За щастие, те си бяха
мои. За нещастие, колата — не. За
шестнайсетия ми рожден ден родителите ми ми
дадоха подарък. Беше нещо много малко,
миниатюрно. В мига, в който ми го поднесоха,
знаех, че е ключ за кола, и за малко да се
напикая от щастие, защото бяха казвали поне
милион пъти, че не могат да си позволят да ми
купят кола. Но когато ми дадоха малката увита
в хубава хартия кутийка, реших, че се бяха
бъзикали през цялото време, за да ме
изненадат, и в крайна сметка бяха решили да
ми купят кола. Ставах собственик на моя
собствена кола. Направо разкъсах хартията,
отворих малката кутийка и там наистина
имаше ключ.
Ключ от крайслер. Ключ от миниван
„Крайслер“. Точно същият като на майка ми.

64. — Подаръкът ми е ключ от твоята кола,
така ли?
— Том, казах ти, че ще стане така, ще се
надява на нещо повече — обърна се тя към
баща ми.
— О, я не обвинявай мен! — каза той. —
Просто фрустарцията ти взема връх, а този
връх се извисява много над доходите ми.
— Това сега какво е? Този рязък коментар
не е ли малко пасивно-агресивнен? — попита
майка.
— А риторичните обвинения в пасивна
агресивност не са ли наследени пасивно-
агресивни поведенчески модели? — на свой
ред попита баща ми и така се започна и
продължи безкрай.
С две думи, нещата стояха по следния
начин: имах достъп до красотата, мобилността
и изяществото на последен модел миниван
„Крайслер“, но този достъп беше ограничен до
времето, когато майка ми не го ползваше. И

65. понеже тя караше всеки ден до работа и
обратно, можех да ползвам това прелестно
превозно средство само през уикенда. Е, добре
де, през уикенда и както в случая — посред
нощите.
Отне й малко повече от минута, но не
повече от пет. Когато Марго изчезна, бях
започнал да се разколебавам и да омеквам като
кифла.
— Утре съм на училище — казах й.
— Да, знам — отвърна тя. — Училище
има утре, ще има и след утре, и след след утре,
и ако се замисля още малко над тази
безкрайност, ще превъртя. Така че — да,
нощта преди поредния училищен ден. Ето защо
трябва да тръгваме веднага, за да се върнем до
сутринта.
— Не знам, не съм сигурен.
— Кю, от колко години съм твоя най-
близка и добра приятелка?
— Ние не сме приятели. Ние сме съседи.

66. — Ох, боже! Нима не съм била винаги
добра и мила с теб? Нима не заповядвам на
всички онези нищожни пионки в училище да
се държат добре с теб?
— Ъм… — измънках колебливо, макар че
винаги тайно бях подозирал, че тя бе казала на
Чък Парсън и останалите селяндури около него
да не се гаврят с нас.
Тя премигна. Беше боядисала дори
клепачите си с черна боя.
— Кю, наистина трябва да тръгваме.
И така, тръгнах с нея. Измъкнах се през
прозореца и после побягнахме покрай стената
на къщата с приведени глави, стигнахме до
минивана и отворихме вратите. Марго
прошепна да не ги затваряме, за да не вдигаме
шум, избутах колата с крак и я оставих да се
плъзне по инерция назад към шосето. Минахме
бавно и безшумно покрай няколко къщи и чак
тогава включих двигателя и фаровете.
Затворихме вратите и подкарах из безкрайния

67. лабиринт от улици на Джеферсън Парк. Улици
като змии. Къщите изглеждаха все още нови,
като пластмасови, като играчки, като малки
макети за игра на кукли или на градове, или на
нещо такова, но с около десетки хиляди реални
обитатели.
Марго заговори.
— Цялата работа е, че изобщо не им пука
какво правя, ама си мислят, че моите подвизи
уронват престижа им пред хората. И знаеш ли
какво ми каза сега? Каза: „Изобщо не ми пука,
ако си прецакаш живота, но няма да позволя да
ни излагаш пред семейство Якобсен. Те са ни
приятели“. Колко смешно. Ха-ха. И нямаш
идея колко трудно стана да се излиза от
проклетата къща. Нали знаеш във филмите, в
някой затвор например, как слагат дрехи и
разни неща под одеялото, все едно под него
има човек — кимнах, знаех. — Е, добре, ама
майка ми сложи някакъв шибан бейбифон в
стаята ми, за да ме чувала как дишам и дали

68. дишам цяла нощ и ако не дишам, значи, не съм
там. Така че, трябваше да платя пет кинта на
Рути, за да спи в моята стая, после сложих
дрехи под одеялото й, все едно че е там.
Рути бе малката сестра на Марго.
— Сега стана „мисията невъзможна“ там.
Навремето можех да се измъкна като всеки
един нормален американец — да се покатеря
на прозореца и да скоча от покрива. Какво се
случва с хората напоследък, не знам. У нас е
фашистка диктатура.
— Имаш ли намерение да ми кажеш къде
отиваме?
— Ами първо отиваме в Пъбликс. Поради
причини, които ще ти обяснявам по-късно,
трябва да слезеш и да напазаруваш някои
неща. После отиваме в УолМарт.
— Значи, отиваме на едно голямо
пътешествие през всяка една търговска
забележителност в Централна Флорида? —
попитах.

69. — Тази нощ, мили мой, ще поправим
много грешки. Също така ще направим някои
грешки с неща, които принципно са си
правилни. Първите ще бъдат последни,
последните ще бъдат първи. Кротките ще
трябва да направят и те нещо. Примерно да се
захванат с унаследяването на земята. Но преди
да направим всички тези радикални световни
промени, трябва да напазаруваме.
Спрях пред Пъбликс. Паркингът беше
празен.
— Слушай, колко пари имаш в теб? —
попита тя.
— Нула долара и нула цента — изключих
двигателя и я погледнах. Тя пъхна ръка в
джоба на тесните си черни джинси и извади
няколко стодоларови банкноти.
— За щастие, господ се е погрижил за
бедните и гладните — каза тя.
— Какво е това, по дяволите?
— Пари, душицо. Нямам достъп до

70. сметките на родителите си, но пък им знам
паролата, защото използват една и съща за
всичко „myrnamountw3az3l“. Така че изтеглих
съвсем законно и правомерно.
Опитах се с няколко примигвания да
прикрия възхищението и недоумението си, но
тя видя как я гледам и се усмихна.
— Трябва да те предупредя, че това ще е
най-хубавата нощ в живота ти.

71. 3
Нещата с Марго Рот Шпигелман стояха
по следния начин: единственото, на което бях
способен в нейната компания, бе да я оставя да
говори, а щом спреше да говори, да я насърча
да продължи да говори, защото 1) Бях
безспорно, безнадеждно, безпаметно влюбен в
нея, 2) Тя беше абсолютно безпрецедентна във
всяко едно отношение и 3) Тя никога не ми
задаваше въпроси, така че единственият начин
да избегна мълчанието беше да я карам да
говори.
И така, в колата на паркинга пред
Пъбликс тя каза:
— Гледай сега, направила съм ти списък.
Ако нещо не ти е ясно — просто ми се обади на
мобилния. Което ми напомня, уф, забравих да
ти кажа… малко по-рано тази вечер сложих
някои неща в багажника на вана.
— Моля? Преди да ме питаш? Преди да се

72. съглася?
— Е, да, технически погледнато — да.
Както и да е, стига за това. Така че, ако има
нещо неясно по списъка, обади ми се. Но за
вазелина да ти кажа, вземи най-голямата туба.
Има три вида туби. Едната е мъничка —
тубичка бебе, после има една средна, тубичка
мама, и има една голяма, колкото свит юмрук
— като… туба дебел татко. Точно дебелият
татко ти трябва. Но ако нямат от дебелия татко,
вземи три мами. Това трябва да ти стигне —
каза и ми връчи стодоларова банкнота.
Списъкът на Марго:
3 Цели риби морски
Вълк, Опаковани поотделно
Вийт (Това е за
Бръснене на крака Само че
не Вземай Самобръсначка
Това си е Женско
козметично средство)

73. вазелин
шест Кутии Маунитн
Дю3
Една дузина Лалета
Бутилка Вода
Носни кърпички
една Кутия син Спрей
— Интересна употреба на главните букви
— казах.
— Аха. Силно вярвам в теорията за
поставяне на главната буква на случайно
подбрани места в текста. Правилата за
употреба на главната буква са крайно
несправедливи спрямо останалите думи в
средата на изречението.
Сега, спорно е какво трябва да се каже
или дали да се казва изобщо нещо на
касиерката в дванайсет и половина след
полунощ, когато наредиш пред нея седем кила
риба, един депилатоар Вийт, една туба

74. вазелин, от тези, дето приличат на дебел татко,
шест кутии Маунтин Дю, един спрей със синя
боя и дванайсет лалета. Но ето какво казах аз:
— Не е толкова странно, само така
изглежда.
Жената прочисти гърлото си и без да
поглежда към мен, измърмори:
— Точно така изглежда — странно.
— Не искам да се забърквам в никакви
неприятности, честно — казах на Марго, щом
стигнах до колата, докато тя миеше лицето си
от черната боя с водата, която бях донесъл.
После се избърса със салфетките. Сякаш, ако
не беше дегизирана, нямаше да успее да се
измъкне от тях!
— В пояснителното писмо от Дюк казват,
че няма да ме приемат, ако бъда арестуван или
нещо такова.
— Ти си много притеснителен човек, Кю.
— Нека само да не се забъркваме в бели
— казах. — Искам да се забавляваме и всичко,

75. но не за сметка на… примерно… бъдещето ми.
Тя ме погледна, лицето й беше почти
чисто и почти усмихнато.
— Знаеш ли кое ме учудва? Че намираш
всичките тези простотии за интересни.
— А?
— Колеж, как да влезеш, пък ако не
влезеш — какво ще стане. Проблем: ще влезеш
или не. В училище: двойки или шестици.
Кариера: да имаш или да нямаш. Къща: голяма
или малка, под наем или да купиш. Пари:
имаш или нямаш… Няма никакво значение,
всичко това е толкова скучно.
Тръгнах да казвам нещо, да й възразя, че
очевидно нея я беше грижа, поне мъничко,
защото имаше отлични оценки и заминаваше
за университета във Флорида наесен, но тя не
ми даде възможност. Каза само:
— УолМарт.
Тук влязохме заедно и взехме един от
онези бастуни, казват му Клуб, с който се

76. заключва воланът на колата, за да не ти я
откраднат. Докато вървяхме из магазина,
попитах Марго:
— За какво ни е това нещо?
Марго успяваше да води разговор по
нейния си начин — на всеки мой въпрос
отговаряше с дълъг монолог, без всъщност да
дава някакъв отговор на въпроса.
— Знаеш ли, че почти през цялата
човешка история средната продължителност на
живота на човека е била по-малко от трийсет
години? Значи, ако седнеш да сметнеш, имаш
колко… десет години зрелост, нали така?
Нямало е време да планираш ранно
пенсиониране, нямало е време да планираш
кариера, нямало е време за бъдеще. Но после
средната продължителност на живота
нараснала и хората се сдобили с какво… с
повече бъдеще. И така започнали да мислят за
него. За бъдещето си, един вид. И така животът
се превърнал в бъдеще. Всяка секунда от

77. живота ти се изживява в името на бъдещето ти
— отиваш в гимназия, за да можеш да идеш в
университет, за да можеш да намериш хубава и
добре платена работа, за да можеш да си
купиш хубава къща и да можеш да си
позволиш да пратиш и децата си в гимназии,
за да могат и те да намерят хубава работа, за да
могат и те да си купят хубави къщи и да могат
да си позволят да пратят децата си в
университети.
Имах чувството, че Марго приказва,
колкото да избегне отговора на въпроса ми.
Затова пак попитах:
— Защо ни е този бастун?
Марго ме потупа нежно по гърба и каза:
— Исках да кажа, че очевидно това ще
стане ясно в рамките на тази нощ — и точно
тогава, при лодките и оборудването за тях, тя
намери някаква тромба. Извади я от кутията и
я вдигна във въздуха, а аз казах „Не“, тя каза
„Защо не“, аз й казах да не натиска тромбата в

78. магазина, но когато стигнах до н-то на
„настискай“, тя стисна и проклетата тромба
издаде ужасяващ звук, който мозъкът ми прие
със същите шок и болка, с каквито би приел
пристъп на аневризъм. А тя каза:
— Извинявай, не те чух. Какво казваше?
И аз казах:
— Спри да н… — и тя пак натисна.
Един от служителите, почти на нашите
години, тръгна към нас.
— Ей, не може да надувате това нещо тук.
— О, колко съжалявам, наистина не знаех
— отвърна Марго с такава искреност и
невинност, а пичът каза, че всъщност било
О.К. и лично той нямал нищо против, и
разговорът уж приключи, само дето всички
стояхме и не мърдахме, понеже той не можеше
да спре да я гледа. И как да го виниш? Марго
беше момиче, което не можеш да не погледаш.
Най-накрая той попита:
— Какво ще правите тази вечер?

79. — Нищо особено. Ти? — попита Марго.
И тогава той каза:
— Свършвам в един часа и после ще ходя
в оня бар на „Ориндж“. Ако искаш да
дойдеш… ама трябва да оставиш брат си,
защото там наистина проверяват картите и не
пускат малолетни.
Кого да остави? Брат си?
— Не съм й брат — измърморих, без да
откъсвам поглед от маратонките му.
Марго продължи да лъже.
— Всъщност той ми е братовчед — каза
тя, после застана плътно до мен, уви ръка
около кръста ми и ме стисна така, че усетих
всеки един от стегнатите й около таза ми
пръсти, и тогава тя добави: — И мой любовник
също така.
Момчето завъртя очи и замина нанякъде,
а ръката на Марго остана увита около мен. Аз
използвах възможността да я прегърна през
раменете.

80. — Ти си любимата ми братовчедка —
казах й, а тя ме подбутна с ханша си, завъртя
се и се измъкна от прегръдката ми.
— Сякаш не знам — отговори тя.

81. 4
Карахме блажено по празното шосе I-4.
Следвах инструкциите й. Според часовника в
колата беше едва 1:07.
— Красиво е, нали? — каза тя. Беше
обърнала глава към прозореца, не виждах
лицето й. — Обичам да карам под уличните
лампи.
— Светлината — казах — е видимият
спомен за Невидимата светлина.
— Красиво е — каза тя.
— Т. С. Елиът. Трябва да си го учила по
английски миналата година — казах. Не бях
чел цялото стихотворение, само няколко
строфи, но ги бях запомнил.
— О, това е цитат! — каза тя. Прозвуча
разочаровано. Видях как сложи ръката си
върху панела в средата на таблото. Ако сложех
и моята там, тогава може би ръцете ни щяха да
бъдат на едно и също място по едно и също

82. време. Но не го направих.
— Кажи го пак — каза тя.
— Светлината е видимият спомен за
Невидимата светлина.
— Да. Дяволски добро. Трябва да е
помогнало да свалиш гаджето си.
— Бившето — коригирах я.
— Сузи те е зарязала?
— А как реши, че тя ме е зарязала, а не аз
нея.
— О, извинявай.
— Макар че точно тя ме заряза —
признах, а Марго се засмя. Бяхме скъсали
преди месеци, но не можех да виня Марго, че
не е обърнала внимание на най-нищожната и
жалка романтична връзка в историята на
романтиката изобщо. Това, което се случва в
музикалната зала, остава там.
Марго сложи крака на таблото и започна
да мърда пръстите си в ритъма, в който
говореше. Винаги говореше така — с ритъм,

83. който не може да не се улови, сякаш
рецитираше поезия.
— Съжалявам да го чуя и във връзка с
това мога само да кажа, че моят прелестен
приятел чука най-добрата ми приятелка. От
месеци.
Погледнах я, но косата беше скрила
лицето й, така че не можах да разбера дали се
шегува.
— Сериозно ли говориш? — попитах, но
тя не отговори. — Но… нали тази сутрин се
смеехте заедно, видях те.
— Нямам идея за какво говориш. Разбрах
преди първия час и веднага ги намерих,
говореха си и тогава започнах да пищя като
заклана. Бека се скри в ръцете на Клинт Бауер,
а Джейс стоеше там като някакъв тъп гъз, с
отворена воняща уста и с потекла лига.
Явно бях разбрал всичко съвсем
погрешно.
— Странно, защото Чък Парсън ме пита

84. тази сутрин за теб и Джейс. Какво знам за вас.
— Е, да, Чък прави каквото му се каже.
Вероятно Джейс го е накарал да пита и да
разбере кой друг знае.
— Господи! Защо изобщо се е хванал с
Бека?
— Е, не може да се каже, че е известна с
доброта, бляскав ум и нежна душа, така че
остава фактът, че е секси.
— Не и колкото теб — изрекох, преди да
се замисля.
— Винаги ми се е струвало ужасно гадно
да се навърташ около някого, да излизаш с
него, да си му гадже само защото тоя някой е
секси или хубав. Все едно да си избираш
корнфлейкса по цвета, а не по вкуса. Трябва да
завиеш на следващата пряка. Но аз не съм
хубава, поне не и отблизо. По принцип,
колкото повече някой ме опознава, толкова по-
малко секси ме намира.
— Но това е… — започнах.